climb-mao/Bulgarian-BabyLM · Datasets at Hugging Face

index int64 0 2.69M	text stringlengths 1 2.32k
200	И като позатихнаха, тя потрепери и се уви в крайно семплото си наметало от бял визон.
201	Мистър и мисис Душкинг си тръгнаха веднага щом приличието позволи и се разходиха покрай парка, за да се разхладят.
202	— Странно име — Де Мон — рече мистър Душкинг.
203	— Ако се съединят двете части, се получава демон.
204	Да не би Злобара да е истински демон?
205	Може би затова обича все да й е горещо.
206	Мисис Душкинг се усмихна — тя знаеше, че той се шегува.
207	После рече:
208	— Щом като вечеряхме у тях, значи и ние трябва да ги поканим.
209	Имаме задължения и към други хора.
210	Най-добре да свършим всичко това преди появата на кученцата.
211	Боже мой!
212	Какво е това?
213	Нещо пухкаво се търкаше в глезените й.
214	— Котката на Злобара!
215	— възкликна мистър Душкинг.
216	— Прибери се у дома, котенце.
217	Ще се изгубиш.
218	Но котката продължи да върви подире им чак докато стигнаха къщата си.
219	— Може би е гладна — предположи мисис Душкинг.
220	— Нищо чудно — освен ако черният пипер й допада — рече мистър Душкинг, който все още вдишваше въздух с пълна уста, за да охлади гърлото си.
221	— Ти я помилвай, а аз ще отида да й донеса нещо за ядене — каза съпругата му и слезе на пръсти в кухнята, за да не събуди Понго и Мисис, мирно сгушени в кошниците си.
222	След малко се върна с мляко и половин консерва риба.
223	Бялата котка ги изяде, а после заслиза по стъпалата към кухнята.
224	— Да не би да иска да остане да живее при нас?
225	— зачуди се мисис Душкинг.
226	Изглежда, работата беше точно такава.
227	Но в този миг Понго се събуди и гръмко излая.
228	Бялата котка се обърна и изчезна в нощта.
229	— Толкоз по-добре — въздъхна облекчено мисис Душкинг.
230	— Злобара би ни дала под съд за такава ценна котка.
231	И те слязоха в кухнята, за да дадат възможност на Понго да ги приветства както трябва.
232	Мисис, макар и сънена, също си беше отпочинала чудесно, така че скоро на черджето пред камината се виждаше само вихрушка от хора и кучета, докато мисис Душкинг се сети — твърде късно, — че официалният костюм на мистър Душкинг ще стане целият в бели косми.
233	След около три седмици Мисис започна да се държи по много странен начин.
234	Взе да изследва всеки сантиметър от къщата, като обръщаше особено внимание на долапите и на кашоните.
235	Най-силно я привличаше големият стенен долап до спалнята на Душкингови.
236	В него лелите държаха разни кофи и метли и вътре нямаше къде игла да падне.
237	Всеки път, когато Мисис успяваше да се завре в него, тя събаряше нещо с гръм и трясък, след което имаше много обиден вид.
238	— Божичко, та тя иска вътре да роди кученцата си!
239	— възкликна леля Пудинг.
240	— Мисис, миличка, не може в този мрачен, задушен долап — рече й леля Иконом.
241	— Имаш нужда от светлина и въздух.
242	Ала когато Душкингови се посъветваха с Великолепния ветеринарен лекар, той им обясни, че Мисис има нужда от малко затворено пространство, в което да се чувства в пълна безопасност и щом като долапът с метлите й допада, най-добре да й го предоставят.
243	При това незабавно — за да има време да привикне към него, макар до появата на кученцата да оставаха още няколко дни.
244	Така че кофите и метлите бяха изхвърлени от долапа, а Мисис се намести вътре за голямо свое удовлетворение.
245	Понго се засегна леко, че не го пускат и него, но Мисис му обясни, че майките кучета предпочитат да са сами, когато очакват кученцата си, затова той нежно близна жена си по ухото и каза, че много добре я разбира.
246	— Надявам се, че гостите, които сме поканили, няма да разстроят Мисис — рече мистър Душкинг, когато се върна от работа и завари Мисис, настанена в долапа.
247	— Дано си тръгнат по-рано.
248	Но взе, че се случи именно през тази нощ!
249	Тъй като бяха поканили доста народ, Душкингови поднесоха нормална храна, обаче предвидливата мисис Душкинг постави пред Де Монови мелнички за черен пипер.
250	Злобара си сложи толкоз много, че повечето гости се разхихикаха, но мистър Де Мон изобщо не си сложи черен пипер.
251	И яде много повече, отколкото в собствената си къща.
252	Злобара задълбочено ръсеше с черен пипер плодовата си салата, когато в трапезарията влезе леля Иконом и прошепна нещо на мисис Душкинг.
253	Мисис Душкинг сякаш се стресна, помоли гостите да я извинят за малко и излезе забързано.
254	След няколко минути леля Иконом отново влезе и зашепна нещо на ухото на мистър Душкинг.
255	Той също се стресна, извини се пред гостите и бързо напусна стаята.
256	Гостите, които не кихаха, разговаряха учтиво.
257	Леля Иконом влезе за трети път.
258	— Дами и господа — обяви тя драматично, — кученцата се появиха по-рано, отколкото ги очаквахме.
259	Мистър и мисис Душкинг ви молят да имате предвид, че Мисис за пръв път става майка и има нужда от абсолютно спокойствие.
260	Настъпи пълна тишина, нарушена от приглушено кихане.
261	След това гостите станаха, тихо вдигнаха наздравица за младата майка и напуснаха на пръсти къщата.
262	Всички, освен Злобара Де Мон.
263	Когато излезе в коридора, тя се приближи до леля Иконом, която изпращаше гостите на вратата, и я попита:
264	— Къде са кученцата?
265	На леля Иконом и през ум не й мина да я осведоми, ала Злобара чу гласовете на Душкингови и хукна нагоре по стълбите.
266	Този път беше облечена в черна копринена рокля с огърлица от перли и се бе наметнала със същото крайно семпло наметало от бял визон.
267	По време на вечерята нито за миг не го бе свалила, макар че в стаята беше много топло (а пиперът — страшно лют).
268	— Толкова искам да видя малките кученца!
269	— извика тя.
270	Вратата на долапа беше открехната.
271	Душкингови бяха вътре и успокояваха Мисис.
272	Три кутренца се бяха появили, преди леля Иконом да разбере какво става, когато занесла на Мисис питателна вечеря с пилешко месо.
273	Злобара разтвори рязко вратата и се вторачи в трите кученца.
274	— Та те са мелези!
275	— възкликна тя разочаровано.
276	— Нямат петна!
277	Трябва да ги удавите — незабавно!
278	— Далматинците винаги се раждат чисто бели — поясни мистър Душкинг, като изпепели Злобара с поглед.
279	— Петната избиват по-късно.
280	— Но дори и да бяха мелези, пак не бихме ги издавили — възмутено додаде мисис Душкинг.
281	— Много е лесно — каза Злобара.
282	— Аз съм издавила не знам колко дузини от котенцата на моята котка.
283	Тя вечно избира за баща някой жалък уличен котарак, та не си заслужава да ги оставя.
284	— Надявам се, че си й оставяла поне по едно котенце — рече мисис Душкинг.
285	— В такъв случай къщата ми досега да се е напълнила с котки.
286	А вие сигурни ли сте, че тези отвратителни бели плъхове са чисти далматинци?
287	— Напълно сме сигурни — сряза я мистър Душкинг.
288	— А сега ще ви помоля да си отидете.
289	Мисис се разстройва от присъствието ви.
290	Мисис действително се бе разстроила.
291	Макар Душкингови да бяха там, за да закрилят и нея, и дечицата й, тя се боеше от тази жена с черно-бяла коса, която я разглеждаше тъй втренчено.
292	Горката котка, изгубила всичките си котенца!
293	Тя никога, никога няма да забрави това!
294	(И един ден щеше да е много доволна, че наистина не го забрави.)
295	— След колко време кутретата ще могат да оставят майка си?
296	— продължи да разпитва Злобара.
297	— В случай че реша да си купя едно!
298	— След седем-осем седмици — отвърна мистър Душкинг.
299	— Но ние няма да продадем нито едно!

200

И като позатихнаха, тя потрепери и се уви в крайно семплото си наметало от бял визон.

201

Мистър и мисис Душкинг си тръгнаха веднага щом приличието позволи и се разходиха покрай парка, за да се разхладят.

202

— Странно име — Де Мон — рече мистър Душкинг.

203

— Ако се съединят двете части, се получава демон.

204

Да не би Злобара да е истински демон?

205

Може би затова обича все да й е горещо.

206

Мисис Душкинг се усмихна — тя знаеше, че той се шегува.

207

После рече:

208

— Щом като вечеряхме у тях, значи и ние трябва да ги поканим.

209

Имаме задължения и към други хора.

210

Най-добре да свършим всичко това преди появата на кученцата.

211

Боже мой!

212

Какво е това?

213

Нещо пухкаво се търкаше в глезените й.

214

— Котката на Злобара!

215

— възкликна мистър Душкинг.

216

— Прибери се у дома, котенце.

217

Ще се изгубиш.

218

Но котката продължи да върви подире им чак докато стигнаха къщата си.

219

— Може би е гладна — предположи мисис Душкинг.

220

— Нищо чудно — освен ако черният пипер й допада — рече мистър Душкинг, който все още вдишваше въздух с пълна уста, за да охлади гърлото си.

221

— Ти я помилвай, а аз ще отида да й донеса нещо за ядене — каза съпругата му и слезе на пръсти в кухнята, за да не събуди Понго и Мисис, мирно сгушени в кошниците си.

222

След малко се върна с мляко и половин консерва риба.

223

Бялата котка ги изяде, а после заслиза по стъпалата към кухнята.

224

— Да не би да иска да остане да живее при нас?

225

— зачуди се мисис Душкинг.

226

Изглежда, работата беше точно такава.

227

Но в този миг Понго се събуди и гръмко излая.

228

Бялата котка се обърна и изчезна в нощта.

229

— Толкоз по-добре — въздъхна облекчено мисис Душкинг.

230

— Злобара би ни дала под съд за такава ценна котка.

231

И те слязоха в кухнята, за да дадат възможност на Понго да ги приветства както трябва.

232

Мисис, макар и сънена, също си беше отпочинала чудесно, така че скоро на черджето пред камината се виждаше само вихрушка от хора и кучета, докато мисис Душкинг се сети — твърде късно, — че официалният костюм на мистър Душкинг ще стане целият в бели косми.

233

След около три седмици Мисис започна да се държи по много странен начин.

234

Взе да изследва всеки сантиметър от къщата, като обръщаше особено внимание на долапите и на кашоните.

235

Най-силно я привличаше големият стенен долап до спалнята на Душкингови.

236

В него лелите държаха разни кофи и метли и вътре нямаше къде игла да падне.

237

Всеки път, когато Мисис успяваше да се завре в него, тя събаряше нещо с гръм и трясък, след което имаше много обиден вид.

238

— Божичко, та тя иска вътре да роди кученцата си!

239

— възкликна леля Пудинг.

240

— Мисис, миличка, не може в този мрачен, задушен долап — рече й леля Иконом.

241

— Имаш нужда от светлина и въздух.

242

Ала когато Душкингови се посъветваха с Великолепния ветеринарен лекар, той им обясни, че Мисис има нужда от малко затворено пространство, в което да се чувства в пълна безопасност и щом като долапът с метлите й допада, най-добре да й го предоставят.

243

При това незабавно — за да има време да привикне към него, макар до появата на кученцата да оставаха още няколко дни.

244

Така че кофите и метлите бяха изхвърлени от долапа, а Мисис се намести вътре за голямо свое удовлетворение.

245

Понго се засегна леко, че не го пускат и него, но Мисис му обясни, че майките кучета предпочитат да са сами, когато очакват кученцата си, затова той нежно близна жена си по ухото и каза, че много добре я разбира.

246

— Надявам се, че гостите, които сме поканили, няма да разстроят Мисис — рече мистър Душкинг, когато се върна от работа и завари Мисис, настанена в долапа.

247

— Дано си тръгнат по-рано.

248

Но взе, че се случи именно през тази нощ!

249

Тъй като бяха поканили доста народ, Душкингови поднесоха нормална храна, обаче предвидливата мисис Душкинг постави пред Де Монови мелнички за черен пипер.

250

Злобара си сложи толкоз много, че повечето гости се разхихикаха, но мистър Де Мон изобщо не си сложи черен пипер.

251

И яде много повече, отколкото в собствената си къща.

252

Злобара задълбочено ръсеше с черен пипер плодовата си салата, когато в трапезарията влезе леля Иконом и прошепна нещо на мисис Душкинг.

253

Мисис Душкинг сякаш се стресна, помоли гостите да я извинят за малко и излезе забързано.

254

След няколко минути леля Иконом отново влезе и зашепна нещо на ухото на мистър Душкинг.

255

Той също се стресна, извини се пред гостите и бързо напусна стаята.

256

Гостите, които не кихаха, разговаряха учтиво.

257

Леля Иконом влезе за трети път.

258

— Дами и господа — обяви тя драматично, — кученцата се появиха по-рано, отколкото ги очаквахме.

259

Мистър и мисис Душкинг ви молят да имате предвид, че Мисис за пръв път става майка и има нужда от абсолютно спокойствие.

260

Настъпи пълна тишина, нарушена от приглушено кихане.

261

След това гостите станаха, тихо вдигнаха наздравица за младата майка и напуснаха на пръсти къщата.

262

Всички, освен Злобара Де Мон.

263

Когато излезе в коридора, тя се приближи до леля Иконом, която изпращаше гостите на вратата, и я попита:

264

— Къде са кученцата?

265

На леля Иконом и през ум не й мина да я осведоми, ала Злобара чу гласовете на Душкингови и хукна нагоре по стълбите.

266

Този път беше облечена в черна копринена рокля с огърлица от перли и се бе наметнала със същото крайно семпло наметало от бял визон.

267

По време на вечерята нито за миг не го бе свалила, макар че в стаята беше много топло (а пиперът — страшно лют).

268

— Толкова искам да видя малките кученца!

269

— извика тя.

270

Вратата на долапа беше открехната.

271

Душкингови бяха вътре и успокояваха Мисис.

272

Три кутренца се бяха появили, преди леля Иконом да разбере какво става, когато занесла на Мисис питателна вечеря с пилешко месо.

273

Злобара разтвори рязко вратата и се вторачи в трите кученца.

274

— Та те са мелези!

275

— възкликна тя разочаровано.

276

— Нямат петна!

277

Трябва да ги удавите — незабавно!

278

— Далматинците винаги се раждат чисто бели — поясни мистър Душкинг, като изпепели Злобара с поглед.

279

— Петната избиват по-късно.

280

— Но дори и да бяха мелези, пак не бихме ги издавили — възмутено додаде мисис Душкинг.

281

— Много е лесно — каза Злобара.

282

— Аз съм издавила не знам колко дузини от котенцата на моята котка.

283

Тя вечно избира за баща някой жалък уличен котарак, та не си заслужава да ги оставя.

284

— Надявам се, че си й оставяла поне по едно котенце — рече мисис Душкинг.

285

— В такъв случай къщата ми досега да се е напълнила с котки.

286

А вие сигурни ли сте, че тези отвратителни бели плъхове са чисти далматинци?

287

— Напълно сме сигурни — сряза я мистър Душкинг.

288

— А сега ще ви помоля да си отидете.

289

Мисис се разстройва от присъствието ви.

290

Мисис действително се бе разстроила.

291

Макар Душкингови да бяха там, за да закрилят и нея, и дечицата й, тя се боеше от тази жена с черно-бяла коса, която я разглеждаше тъй втренчено.

292

Горката котка, изгубила всичките си котенца!

293

Тя никога, никога няма да забрави това!

294

(И един ден щеше да е много доволна, че наистина не го забрави.)

295

— След колко време кутретата ще могат да оставят майка си?

296

— продължи да разпитва Злобара.

297

— В случай че реша да си купя едно!

298

— След седем-осем седмици — отвърна мистър Душкинг.

299

— Но ние няма да продадем нито едно!